Действието се развива пред кабинета на личния ми лекар. Имах записан час за 11:30 ч. Когато отидох, попитах няколко чакащи кой за колко часа е, за да разбера дали скоро ще е моят ред. Една от жените ми каза, че е за 10:30 часа. Часът беше 11:20, а тя не беше влязла все още.
Излезе доктора и извика по име друга жена, която ми беше казала, че е за 11:10 часа. Аз отбелязах това на глас, като казах на жената до мен, която беше за 10:30 ч.: „Явно нещо графика е объркан. Вас не ви извика, а жената, която влезе, е за 11:10 ч.“ Тя тихо ми промълви: „Не знам, на мен ми каза да дойда в 10:30 часа.“ Попитах я: „А защо не го попитате? Понякога стават недоразумение, може да е пропуснал да ви запише.“ Тя ми отговори: „Неудобно ми е... Как ще попитам? Толкова хора чакат.“
Прииска ми се да я побутна още, като ѝ кажа, че тя има уговорка и час, и е нормално да потърси яснота, но се спрях и останах в любимото си състояние на наблюдател. След това влезе в кабинета човек за 11:20 часа. Тя продължи да чака, събира напрежение в себе си и оправдава ситуацията. Мъжът ѝ дойде и му каза: „Скоро като гледам няма да вляза. Поне да ми беше казал да дойда в 13 часа. На мен ми е неудобно да вляза да го питам, като гледам колко хора има.“
Извикаха ме да вляза в кабинета, защото дойде и моя ред. Жената… остана да чака отвън. Вътре в кабинета на кушетката стоеше друга жена, която се оплакваше от сърцебиене от около 3-4 месеца. Тя чакаше да ѝ направят кардиограма.
Доктора я попита кога усеща сърцебиенето. А тя отговори: „Когато се ядосам и при физически труд. Миналата година, нали неочаквано загубих мъжа си и ходих на кардиолог, от тогава пия бета блокер, но вече не ми помага.“ Стана ми ясно - тази жена е с претоварена нервна система от непреработени чувства. Може би не се чувства в безопасност. Сякаш в нея преобладава болката и гнева, които я държат в една бойна готовност. Не случайно ѝ кръвното беше високо.
Мислех си, ако е при мен на консултация и ми сподели за тези състояния, първото, което щях да я попитам: С какво се бориш? Какво не ти дава мира? Позволи ли си да плачеш и скърбиш за мъжа си?
Приключих с ангажимента, за който отидох при лекаря и на излизане от кабинета видях, че жената, която беше за 10:30 часа, продължаваше да чака, защото след мен извикаха друг човек да влезе. Часът беше 12. Тръгнах си богата с още 2 житейски истории.
Мислех си колко още пъти тези 2 жени ще имат подобни ситуации, докато разберат, че трябва да се вгледат във вътрешния си свят и да тръгнат на терапия, а може би никога няма да го направят. Жената, която чакаше пред кабинета, се беше фокусирала върху срама си и не предприемаше действие да си реши проблема, защото не можеше да се заяви. Вътрешният ѝ глас казва: „не пречи“, „не бъди проблем“, свии се!
А вътре в кабинета, другата жена носи товара от непреработена болка, която вече се е пренесъл в тялото. Психиката ѝ не е намерила израз и тялото ѝ е започнало да крещи. Тя толкова много имаше нужда от прегръдка и разбиране, както и да сподели какво се случва вътре в нея, но търсеше поредното вълшебно хапче, което сърцето ѝ да успокои.
Някои хора не са готови да се вгледат навътре в себе си, други изобщо не разпознават вътрешния свят като важен фактор, трети просто оцеляват по начина, по който могат в момента. И всеки си е на пътя. Това вглеждане във вътрешния свят, за което често говоря и пиша, на мен ми е спасило живота.
Не случайно съм избрала да бъда терапевт. Изборът ми беше просто повик на душата, защото познавам болката до болка от личен опит. Терапията винаги ще бъде част от живота ми, дори и някой ден да реша професията си да сменя. Към момента работя само с хора, които са осъзнали, че имат вътрешен свят, който е важен за тях и искат да разберат своите вътрешни процеси и да намерят решение как да живеят по-леко, което означава и по-осъзнато.
Една сутрин с две житейски истории
08.04.2026
Uncategorised