Имах една възрастна приятелка на 86г.(бивша учителка). Ето как протичаха в повечето пъти разговорите ми с нея. Посрещаше ме с въпроса:
- Йовке, писала ли си нещо за любовта, да ми го прочетеш?
След като и отговорях, тя започваше да ми разказва хубави моменти от живота си. Колко е обичала професията си.... за децата, хижите и лагерите ...И накрая винаги ме изпращаше с думите:
- Хайде, върви се радвай на живота, ти си млада! Мен ме болят краката и само ще си спомням...
Всеки ден виждам много млади хора, които живеят в ,,капана на страха", тези хора, като остареят, няма да има какво да си спомнят! Целият им живот ще е минал в страхове, тревожност и паники и ще съжаляват, че са са го пропилели, а може би ще обвиняват съдбата. Затова и винаги съм директна, за да пробудя човека за истински живот. Може и понякога въпросите ми, да са болезнени и да има съпротива, но рано или късно човек ще се замисли отново върху тях и ще осъзнае, че той твори живота си и има силата да се справи с всичко, което му се случва. Страхът е бягство да поемеш отговорност за живота си. Той не позволява на ума и сърцето да бъдем тук и сега, да бъдем щастливи и да мечтаем. Да остане човек в ,,капана на страха "или да види ,,раят зад страха" е избор, който зависи само от неговото желание и постоянство.