В една връзка изпитанията са много и когато няма любов в тези отношения, то няма вдъхновение, а има нападение между „Аз“ и „Ти“. Егото прави разделение. Надделява желанието за доминация, без да има приемане на другия и уважение. Много често дори има вътрешна или явна заповед: „Аз искам!“.
За дълбока любов се изисква хората да са възстановили връзката с душите си. Любовта между телата, умовете и сърцата е променлива. А когато човек е свързан с душата си, тогава Божествената любов потича с лекота и се влива в другата човешка душа. Две души се разпознават и се сливат – между тях има усещане, любов, приемане, доверие и уважение. Всичко това ги вдъхновява и им помага да преминават с лекота през изпитанията, защото връзката им е здрава и стабилна. Само тогава любовта е истинска, трайна, устойчива и дълбока. Такава връзка никой не може да разруши.
Когато човек не е свързан със себе си, той търси любовта навън на всяка цена – като запълване на вътрешна липса. Тогава партньорът несъзнателно се превръща в източник на сигурност, одобрение или смисъл. Това създава зависимости, очаквания и разочарования. Любовта започва да тежи, вместо да вдъхновява, и връзката се превръща в поле за борба, а не за споделяне и вдъхновение.
Истинската близост се ражда, когато двама души са цели сами по себе си. Когато не търсят да бъдат спасени, допълнени или притежавани, а избират да споделят пътя си. Тогава „Аз“ и „Ти“ естествено се превръщат в „Ние“ – не от нужда, а от любов. В такава връзка има свобода, разбиране и дълбок вътрешен мир, защото любовта не идва от страха да не загубиш, а от радостта да бъдеш заедно.